В продължение на десетилетия космолозите се питат дали едромащабната структура на Вселената е фрактал: дали тя изглежда еднакво независимо от мащаба. И отговорът е: не, не съвсем. Но в някои отношения – да. Всъщност е сложно.
Нашата Вселена е невъобразимо обширна и съдържа някъде около два трилиона галактики. Тези галактики не са разпръснати случайно наоколо, а са сглобени в поредица от все по-големи структури. Има групи, които съдържат най-много десетина галактики. След това има клъстери, в които се намират по хиляда и повече галактики. Над тях са суперклъстерите, които се усукват и вият на милиони светлинни години.
Това ли е краят на историята?
В средата на 20-ти век Беноа Манделброт въвежда концепцията за фракталите в масовото съзнание. Манделброт не е измислил концепцията за фракталите – математиците са изучавали самоподобни модели от векове – но той въвежда думата и поставя началото на съвременното изучаване на тази концепция. Основната идея на фрактала е, че може да се използва една математическа формула за определяне на структура във всички мащаби. С други думи, можете да увеличавате и намалявате мащаба на фрактала и той все още запазва същата форма.
Фракталите се срещат навсякъде в природата – от клоните на дърветата до ребрата на снежинките. Самият Манделброт се е питал дали Вселената е фрактал. Ако се увеличи мащаба, ще видим ли едни и същи видове структури, които се появяват отново и отново?
И в известен смисъл точно това виждаме: йерархия от структури във все по-големи мащаби във Вселената. Но тази йерархия все пак стига до своя край. В определен мащаб, приблизително 300 милиона светлинни години, космосът става хомогенен, което означава, че няма по-големи структури и Вселената (в този мащаб) е приблизително еднаква навсякъде.
Вселената определено не е фрактал, но части от космическата мрежа все пак имат интересни фракталоподобни свойства. Например струпванията на тъмна материя, наречени „хало“, в които се намират галактиките и техните клъстери, образуват вложени структури и подструктури, като халото държи подхало, а подхалото – подхало вътре в него.
И обратното, празнините или войдовете в нашата Вселена не са напълно празни. В тях има няколко бледи галактики джуджета… и тези няколко галактики са подредени в тънка, слаба версия на космическата мрежа. В компютърните симулации подвойдовете в тази структура също съдържат свои собствени искрящи космически паяжини.
Така че, въпреки че Вселената като цяло не е фрактал и идеята на Манделброт не е потвърдена, все пак можем да открием фрактали почти навсякъде, където погледнем.
Източник: nauka.offnews.bg
